Беирик винаги се качваше на скалите в тази част на деня.Независимо от времето.Обичаше да гледа морето, неговите настроения.Понякога хоризонта беше далеч, друг път по-близо.Понякога цвета на вълните беше наситеносин, друг път тюркоазен, а нерядко Беирик не се и задълбочаваше в нюансите на водата.Просто се оставяше гледката да дърпа душата му през очите.Да има усещането как нещо в него иска да отлети в простора над морето.Как се разтягат гърдите му в опит да пуснат затворената вътре птица на сърцето му.Далeчния шум на прибоя долу сякаш вкарваше ритмични или бесни тръпки в краката.Понякога дъждът наглед смиряваше водата и сивите му пелени  заглаждаха и лицето на момчето.Копнежът му се стаяваше и се свиваше в дрямка като стар котарак.

Интересно му беше да гледа как талазите вървят през залива като стена, която беше неумолима към неспирния бяг на вълните.Пред нея всичко стихваше и светът се смаляваше до гледката под краката му и шума на падащите небесни сълзи върху наметката.Често беше без нея  и водата се стичаше по косите и влизаше в очите му, карайки го сегиз-тогиз да мига и с небрежен жест да бръсва струйките от лицето си.Тогава имаше чувството, че света е толкова малък.Даже не се побираше в шепите му.Малък,колкото да го чува и да гледа вадите, които се спускаха по изровената от времето скала и шурваха надолу към невидимото море.Сякаш цялата самота на света се събираше в тези мигове около него и се опитваше да стисне душата му.Понякога той се оставяше на това чувство, доколкото можеше да издържи тялото му и често плачеше от сърце заедно с времето.Но по-често се бореше и поухилен, макар и с тракащи от студа зъби се опълчваше на меланхолията и даже се осмеляваше да се смее на някоя паднала наблизо мълния.Макар да нямаше метал по себе си все пак беше най-високата точка върху скалите.Радваше се на детската си смелост и предизвикателството към боговете на гърма.

Имаше горещи, жарки дни, когато дори неуморното море се стаяваше в пещта на безмилостното око на небето.Тогава даже досадните крайбрежни птици се рееха рядко и все по високо, и сякаш целия живот забавяше крачка.Беирик много обичаше тези паузи.Обичаше да седи на своето място и да следи бавното пълзене по хоризонта на някой кораб, смален от далечината.Обичаше да чувства копнежа, който разперваше криле и аха, го понасяше къмто безкрайните гледки, отвъд връзката между небето и морето.Често, пъстри видения се носеха през ума на момчето.Видения за шумни друговерски градове.За бурни или тихи морета-далеч, далеч отвъд всякакви негови представи за разстояние.За хиляди гласове, прекосяващи върху несигурните скърцащи дъски, хиляди морета в неизбродния свят.

Момчето мечтаеше.Годините минаваха и хората свикнаха да мяркат фигурата му горе, на скалите над залива.

Едно ранно утро, още преди зори, Беирик изкачваше умислен пътеката към билото и своя хоризонт.Някакво особено чувство го притесняваше.Напоследък нещо все тревожеше мислите му и не му даваше покой.Странни сънища го спохождаха нощем и той се будеше и не можеше да заспи.Неговия отколешен другар-непонятния копнеж, го ръчкаше безмилостно, карайки умът му да следва кривите полети на птиците и бавните облаци.Една от многобройните лели беше дръпнала майка му и бе прошепнала „Това момче е обладано!”.Но Беирик не надаваше ухо на такива приказки.Все пак той се чувстваше особено и сякаш всяка крачка, която правеше по стръмния склон в тъмното, го отдалечаваше безкрайно от познатите му неща в селото.Въздъхна с облекчение, когато се изкачи и закрачи към ръба на скалите.Приседна на мястото си и се опита да утеши нестройните си мисли.Заревото на хоризонта подсказваше близкото явяване на слънцето и Беирик, както хиляди пъти досега затаи дъх, в очакване красотата на новия ден да се сипне отвъд далечната линия и да завладее копнеещата му душа.

Този ден сякаш природата се беше наговорила да надмине себе си.Невероятните багри, които се пръснаха по сивеещото небе и огънят, който първите лъчи запалиха в помръкналото сърце на момчето сякаш го жегнаха и то стана на крака и направи няколко несигурни крачки към ръба.Копнежът по красотата на света и примамливите ласки на далечния хоризонт сякаш избухнаха за сетен път в сърцето му и то се затича към края на скалите.

Неколцина рибари разказваха до края на дните си как фигурката на Беирик сякаш е излетяла от високите зъбери и с един , разжарен от слънцето пламък се е стрелнала надолу, към така обичното му море.Уплашените мъже се кълняха пред разплаканата му, посивяла майка, че миг преди да падне силен блясък е обхванал падащото момче и един самотен албатрос се е извисил над вълните, ускорявайки своя полет с тържествуващ крясък  към изгрева и безбрежния хоризонт.
               
                Тялото на Беирик така и не беше намерено.Оттогава местните хора наричат скалите над залива „Крилете”.

невероятно готино,но и много,много тъжно!

даже плаках докато писах края...но така е понякога,когато нещо се пресяга и те докосва ей тук,вътре.
Усмивки за теб и жарки,слънчеви дни!